Когато загубата стане печалба

Блажени скърбящите, защото те ще се утешат. Матей 5:4 VBG

УВОД

Философът и теолог Никълъс Волтерсторф, скърбящ за смъртта на любим човек, е описал универсалния обхват на страданието в книгата си „Плачът за Сина": „Страданието крие лицето си от всеки, докато се разкрива пред всички... Ние сме едно в страданието. Някои са богати, други са интелигентни; някои атлетични, други почетени. Но всички страдаме. Защото всички ценим и обичаме; и в това наше настоящо съществуване цененето и любовта водят до страдание.”

Вездесъщността на страданието отваря вратата към Божията невъобразима утеха за всеки от нас.

СЪЩНОСТ

Когато сме изправени пред загуба, можем да го направим или с горчивина, безразличен стоицизъм или с вяра. Когато изберем да отговорим с вяра, ние започваме процеса на скърбене и се отваряме за Божията утеха.

ИЗЛОЖЕНИЕ

През вековете християните са се насърчавали взаимно да разпознават и приемат страданието като част от живота. „Memento mori“, са казали те. Помни смъртта. Но такова признание е все по-рядко. „Малцина от нас“, отбелязва Дж.И. Пакър, „живеем ежедневно на ръба на вечността… и губим в резултат на това.“ Това признание за собствената смъртност се е опитвала да придаде смисъл и неотложност на човешкия опит.

За съжаление твърде често ние се опитваме да отречем тази реалност, изолирайки се от другите, така че да не виждаме тяхната болка и те да не виждат нашата. Но изолацията, се оказва, също ни разделя от вярата, надеждата и любовта - да не говорим за радостта. Колкото и да се опитваме да отречем емоциите си и да умъртвим болката си, сърцата ни остават уязвими за скръбта, докато сме живи.

Няма заобикаляне. Докато прекосяваме грубите, осеяни с останки пътища на този съкрушен свят, ще страдаме и ще скърбим. Но вместо да бягаме в отчаяние, нека се приближим до Този, който е плакал с нас, който се е идентифицирал с нас до точката на жалка смърт, който се е застъпвал за нас през най-тъмните ни нощи на душата. По начин, който можем само смътно да разберем, Бог страда с нас дори сега. Нека тази мисъл осигури утеха на всички, които скърбят – включително и на нас.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Често това е просто страшната мисъл за катастрофа, която ни поглъща: страх от болест, загриженост за нашите деца, самота, финансово нещастие, безпокойство за старост или неприятни спомени. Накратко, ние страдаме от постоянен поток на страх, който привлича вниманието ни до степента, в която Христос и Неговите вечни цели избледняват от погледа ни.

Но ние не страдаме сами. Христос пребъдва в нас. Други помощници се провалят и утехите изчезват, но Господ остава. Неговото божествено присъствие, което сега се намира в сърцата ни, скоро ще изпълни вселената, сияние, което ще победи всяка дяволска сянка завинаги. В този ден „ще изгрее слънцето на правдата с изцеление в крилете си“ (вж. Малахия 4:2 VBG) и всичко ще бъде направено ново. „Той ще избърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече, няма да има вече нито жалеене, нито писък, нито болка; първото премина.” (Откровение 21:4 VBG). Да, „блажени скърбящите, защото те ще се утешат“ (Матей 5:4 VBG).