2 Коринтяни 1:12-24

Защото нашата похвала е тая, свидетелството на нашата съвест, че ние живяхме на света, а най-много между вас, със светост и искреност пред Бога, не с плътска мъдрост, а с Божия благодат. Защото не ви пишем друго освен това, което четете и даже признавате и което надявам се че и до край ще признавате, (както и отчасти ни признахте), че сме похвала за вас, както и вие за нас, в деня на нашия Господ Исус. С тая увереност възнамерявам да дойда първо при вас, за да имате двояка полза, като през вас мина за Македония; а от Македония да дойда пак при вас, и <тогава> вие да ме изпратите за Юдея. Добре, когато имах това намерение, лекоумно ли съм постъпил? или намерението ми е било плътско намерение, та да казвам и: Да, да, и: Не, не? Заради Божията вярност, проповядването ми към вас не е било Да и Не. {В изданието от 1940 г. - "?" вместо "."} Защото Божият Син, Исус Христос, Който биде проповядван помежду ви от нас, (от мене, Сила и Тимотея), не стана Да и Не но в него стана Да; понеже в Него е Да <за всичките> Божии обещания, колкото много и да са; за това и чрез Него е Амин, за Божията слава чрез нас. А тоя, Който ни утвърждава заедно с вас в Христа, и Който ни е помазал, е Бог, Който ни е запечатил, и е дал в сърцата ни Духа в залог. Но аз призовавам Бога за свидетел на моята душа, че за да ви пощадя, въздържах се да дойда в Коринт; защото не господаруваме над вярата ви, но сме помощници на радостта ви; понеже, колкото за вярата, вие стоите <твърди>.